„Е, какъв е ключът към успеха?“. Задавали са ми този въпрос толкова много пъти…И всички, които ме питат това, се надяват на отговор от едно изречение. Сякаш златната тайна на живота, благоденствието и удовлетворението могат да се съберат на едно коледно късметче.
Толкова много е писано за успеха, че всичко се е превърнало в клише. В същото време е казано прекалено малко затова ЗАЩО продължаваме да търсим отговор и най-вече защо за толкова много хора успехът винаги остава недостижим. Видим, но недостижим.
Защо толкова много предприемачи прекарват целия си живот в преследване на Успеха, а чак накрая осъзнават, че самите правила на играта правят победата невъзможна?
Това беше въпросът, който си зададох в една студена нощ, след като бях работил по 18 часа всеки ден в продължение на месеци и само миг ме делеше от това животът ми да се промени драматично.
Изглеждаше, че всичко се нарежда добре. Бях на 25, току що си бях купил първото Ферари с пари на куп. На номера пишеше A1 Сейдж, но по-скоро трябваше да пише A1 ЕГО. И макар да изглеждаше, че имам съм успял в живота според представите на повечето хора, нещо не беше както трябва.
Не знаех какво е, защото бях прекалено зает да съм зает, затова не му обръщах внимание. Но от време на време това чувство се появяваше – усещане за празнота, което сякаш течеше под повърхността на иначе успешния ми живот.
Първо реших, че е заради непостигнатите цели. Казах си, че явно имам нужда от четвърти бизнес, нищо, че вече имах три. После стартирах и пети. И т.н. Внезапно обаче се случи нещо, което изцяло промени начина, по който живея.
Спомнях си ясно всичко – как си тръгнах от офиса в обичайното време – 2 през нощта и шофирах към вкъщи. Заспал съм на волана и съм се ударил в ограничителите на кръстовището с 90 км/ч. За щастие, не бях лошо ранен и нямаше други пострадали. Колата обаче беше съсипана.
Погледнато реално, това беше нещастен инцидент, причинен от умора. Но погледнато по-глобално, показваше пагубния път, по който вървеше животът ми. Път, по който вървят и хиляди други предприемачи по света и който гарантира абсолютно нещастие.
Нарекох го „Проклятието на белия заек“.
Нали знаете как се провеждат надбягванията с кучета? Животните се държат затворени в клетки на старта, дава се сигнал за старт и вратите на клетките се вдигат. Животните хукват по пистата в гонене на механичен бял заек, който върви по оградата на състезателното трасе.
Всичко това е за удоволствие на зрителите, заложили парите си на най-бързото според тях куче.
Очевидният въпрос тук би бил „Защо кучетата тичат“. Защото гонят белия механичен заек. „Дали някое куче някога ще стигне заека?“. Разбира се, че не.
Няма значение дали животното е по-бързо от другите кучета, дали треньорът му е по-добър или го храни с най-добрите кучешки храни. Колкото и добро да е кучето, то никога няма да настигне белия заек. Дори да спечели всички състезания в света, нашето куче-отличник пак няма да се е доближило до механичната играчка, която уж е неговата цел.
Защото такива са правилата на състезанието. Колкото по-близо стига кучето до заека, толкова по-бързо зайчето започва да се движи напред и напред.
Много от нас играят играта на живота, бизнеса и връзките така, сякаш гонят точно такъв неуловим заек. Той имам много имена – щастие, успех, удовлетворение, задоволство, одобрение, приемане, любов. Прекарваме живота си в преследване на една пухкава опашка, която изглежда измамно близо, кара ни да си мислим, че ей сега ще я хванем, но тя винаги е по-бърза от нас, винаги се изплъзва в последния момент.
Това безкрайно състезание ни изтощава и разочарова. Започваме да се обвиняваме, че не сме достатъчно добри състезатели. Придобиваме нови умения, завършваме MBA, поставяме си по-амбициозни цели, управляваме времето си по-добре, ходим на спорт, опитваме се да подобрим всички аспекти от живота си, само и само най-сетне да хванем белия заек, който все ни се изплъзва.
Понякога за миг решаваме, че сме успели, когато постигнем дадена цел – нова кола, нова работа, нова връзка или първия милион.
И смятам, че всички знаем какво става после – точно когато решим, че сме щастливи с „наградата“, от нищото изскача нова бяла заешка опашка, мярва се за малко и хуква напред. Преди да се усетим, вече сме увлечени в новото състезание…
Мислели сме, че ще сме щастливи, когато спечелим първия милион. Но после ни се иска да имаме два, в случай че загубим единия милион. И сме убедени, че имаме ли два милиона, ще си кажем „Е, успях“.
Не, повярвайте ми, никога не става така.
Причината е ясна – ние всъщност никога не се състезаваме за милиона. Състезаваме се за щастието, което уж ни чака като спечелим първия милион. Но никога не ставаме щастливи, защото така е измислено състезанието – винаги да се появява нов механичен заек, който да ни кара да тичаме и още, и още.
Не ме разбирайте погрешно. Не искам да кажа, че не трябва да си поставяме цели, да се стремим да имаме добро образование или щастлива връзка. Кучетата не се отказват да тичат, само защото не могат да стигнат заека.
Те тичат, защото това им е в кръвта. Затова са родени, с това умение ги е дарил Бог.
Предприемачите обичат да се занимават с бизнес, това е тяхното умение. Хората се стремят да имат щастлива връзка, защото е естествено за тях да си имат половинки.
Но ако си мислим, че ще победим като стигнем определена сума пари в банката, купим си определена кола или имаме приятелка, ние винаги ще сме впримчени в това състезание без победител, винаги ще трябва да тичаме и още, и още.
Ключът тук е, че кучетата не изпитва удоволствие от залавянето на заека. Всички кучета са много щастливи в края на състезанието, просто защото обичат да тичат. Това е израз на тяхната същност. Те затова са създадени. Това ги забавлява, дава им цел. Бягащия заек е само извинение да започнат да тичат и да дадат най-доброто от себе си.
В модерното общество сме като хипнотизирани и сляпо вярваме, че ще постигнем удовлетворение чрез притежания и постижения. Не си даваме сметка, че това е невъзможно, че са ни преметнали, като са ни внушили това. Истината е толкова очевидна и толкова могъща, че може да развали проклятието и да промени изцяло играта. Но ние никога не отделям поглед от заека за достатъчно дълго време, че да можем да я осъзнаем.
За нас, както и за състезателните кучета, не е важно дали ще хванат заека. Важното е да се наслаждаваме на самото състезание.
Хората, които са успели да развалят Проклятието на белия заек, знаят, че те вече са спечелили състезанието. От 400 милиона сперматозоида точно ТЕ са стигнали първи. Родени са като победители и няма какво повече да доказват.
Те не се съсредоточават върху спечелването на любов от околните, а я излъчват като част от същността си. Благодарни са за възможността да са живи в момент от човешката история и да имат блага, за които стотици поколения преди нас просто са си мечтали.
Хората, отървали се от проклятието, знаят истинската разлика между бедните и богатите – усещането за изобилие. То не се поражда от парите в банката, защото цифрите са относително нещо. Усещането за изобилие се поражда от благодарността, която изпитваш за всичко, което вече имаш.
Те вече знаят истината, която всеки от нас може да види в огледалото, стига да изтрие мъглата от несигурност:
Аз вече съм това, което искам да бъда.
Цялата енергия, похабявана в гонене на нещо недостижимо, може да бъде използвана да изпитваме радост от самото състезание. Което пък, колко иронично, означава повече трофеи, окачени на стената.
Питър Сейдж